Беше моята тринадесета година, в студен зимен ден, когато вървях през омагьосаната гора. Чух шум от коне и въоражени мъже. Не издържах, трябваше да видя от къде идваха звуците. Когато гората изчезна, аз стоях на хълм, а пред мен, армиите на Света, стояха, чакаха. Помислих си - кого.. или какво чакат? Изведнъж поров на вятъра дойде от Севера и там се появи самотен ездач държащ стоманен меч. Тогава, от Юга дойде друг, носейки бойна секира, от Изтока трети, носещ бодлив боздуган и последен, от Запада, ездач въртейки огромен боен чук. С тях дойдоха и техните смъртоносни войни, следвани от армия от безсмъртни. Те бяха малко на брой, но погледът в очите им говореше, че те ще приключат деня си само в победа или смърт. И тогава настъпи велика тишина. Сърцето ми започна да бие учестено. Буреносни облаци, плисна дъжд и Четирите вятъра задухаха с такъв гняв, че аз се хванах здраво за дървото. Видях как четиримата ездача вдигат оръжие във въздуха. Без предупреждение, крещейки бойния си вик, те поведоха атаката. Там, към битката яздеха те и срещнаха армиите на Света с мощен трясък. Можех да усетя как земята се тресе. Много кръв изпи тя този ден. И всеки един от четиримата, сам се бе превърнал в ураган на Съдбата!
Когато димът се разсея, много хиляди бяха мъртви. Имаше много кръв. Техните тела лежаха пречупени и разпръснати по цялото бойно поле, като сиви листа пиздухани от вятъра. И тогава видях четиримата да яздят заедно към върха на хълма, докато под тях, войниците им строяваха всички, които сега щяха да им се подчинят. И тогава четиримата произнесоха думите на молещия се войн.

Богове на Войната, аз ви викам,
Моят меч е до мен.
Търся живот на чест,
Освободен от всяка грешна гордост.
Ще изплющя с камшика с горд
и смел мощен поздрав.
Покрий ме със смърт,
ако някога се проваля.
Слава, величие, хармония!
Приветствам те, приветствам те!

И както си стоях и продължавах да гледам, чух армиите на Света да ги приветстват безкрай и техните победни гласове се носеха дълго по цялата Земя!